Герои на демоните

Kellan Lutz

Име: Дейвид Лойд

Години: 26 години

Раса: демон

Дарба: Причиняване на болка с поглед

Външен вид: Красив, сексапилен, висок, млад мъж с руса коса и сини очи. Кой не би го забелязал? Той определено знаеше как да се грижи за външния си вид, прекарваше доста време във фитнеса, за да се поддържа във форма. Можеше да бъде доста плашещ, когато се ядоса, очите му променяха цвета си и от сини заприличваха повече на кафяви. Дейвид притежаваше ослепителна усмивка, която често красеше лицето му по онзи арогантно-дразнещ начин, които лесно можеше да те изкара извън нерви. Не си падаше много по официалния стил на обличаше, но често се случваше да го видиш в костюм, мислеше, че така изглежда много по-добре отколкото с тениска и дънки например. Всеки мъж би искал да изглежда като него и често се случваше да бъде обект на мъжката завист.

Характер: Какъв бе характерът на Дейвид? Неудържим. Опасен. Интересен. Мистериозен. Съвършен. Нахален. Саркастичен. Това бяха първите думи, които изникваха в съзнанието ти когато някой споменеше Дейвид. Характерът на Лойд бе сложен, в един момент можеше да е студен, а в следващия се превръщаше в най-добрия ти приятел, разбира се, това бе само маска. Дейвид Лойд знаеше как да получи, това което иска и не се спираше пред нищо, докато не го получи, умееше да изнудва хората, а когато не ставаше по този начин прибягваше до сила. Самовлюбен е. При това доста. Винаги ще намери начин, за да изтъкне пред вас собствените си качества, които всъщност, не са никак малко. Не вярваше в любовта. Такова нещо за него не съществуваше. Ако му зададете въпроса "Обичате ли?", Дайвид без да се замисли би отговорил "Да себе си." Това бе единствената истинска любов, която съществуваше за Лойд.

История: 28-ми февруари 2004 съвсем обикновен ден на пръв поглед. Дейвид Лойд се прибра от училищеm захвърли небрежно тежката си раница на дивана и се отправи към кухнята, където завари майка си, поправка доведената си майка да приготвя обяда. Живееше тук, в Дейтън, Охайо от три години за първи път се задържаше толкова дълго при приемното си семейство. Бе много благодарен на семейство Лойд, че го приеха и се отнасяха с него като с техен син, дори когато той самият дори не искаше да ги погледне, но никога нямаше да може да ги възприема като свой истински родители, затова и никога не ги наричаше "мамо" и "татко", винаги използваше имената им - Сюзан и Питър.
- Здравей, Сюзан, как си? - поздрави жената стояща в кухнята зад кухненския плод и я дари с широка усмивка, след което отиде до малкия си брат и го погали по главата. Обичаше това малко същество като собствен брат, обичаше всички в тази къща, те бяха неговото семейство, без значение, че нямаха никаква кръвна връзка. Сюзан го погледна в очите й се четеше толкова много обич и топлота, за която той й се възхищаваше. Възхищаваше се на нея и на Питър, че бяха проявили желание да го вземат и бяха преминали с него през всички трудности, че бяха издържали мъчителните сеанси с онзи психолог и нито веднъж не си бяха помислили отново да го върнах при социалните работници. Сюзан го прегърна.
- Здравей, момчето ми. - каза с усмивка чернокосата жена, усещайки как очите й се пълнят със сълзи, заради радостта, която изпитваше. - Честит 18-ти рожден ден скъпи! - каза тя, когато се отдръпна от прегръдката и го щипна весело по бузата.
В този момент вратата на входната врата се затвори и Питър влезе набързо в кухнята, носейки кутия с торта в едната си ръка и куфарчето си в другата.
- Честит рожден ден, синко. - Питър остави кутията с тортата на плота и си размени мъжка прегръдка с Дейвид. Те помнеха рождения му ден! Помнеха, че днес става на 18 години, можеше да се каже, че досега не бе имал по-хубав рожден ден, дори когато бе тук, на предишния бе избягал, а на този преди това се бе затворил в стаята си и не бе пожелала да говори с никого цяла седмица, но сега всичко бе различно. Те бяха заедно, той и неговото семейство и щяха да отпразнувам 18-тия му рожден ден заедно.
- Нали знаете, че няма нужда да правите всичко това заради мен? - попита някак несигурно момчето, винаги бе имал чувството, че правят всичко по задължение, но дълбоко в себе си знаеше, че го правят, защото го обичат. Той също ги обичаше, те бяха най-близките хора, които някога бе имал до себе си.
- Не ставай глупав, миличък, правим го защото искаме. - каза небрежно Сюзан и взе торта, а след това я извади от кутията. Взе един от кухненските ножове, готова да разреже тортата, когато видя момичето отвън. - Виж кой е тук. - тя намигна на сина си, а след това кимна с глава към русокосото момиче, което тъкмо бе влязло през задната врата.
- Здравейте. - каза весело блондинката и прегърна Дейвит. Това бе тя, негово момиче, високата блондинка с красиви небесно сини очи и прекрасна усмивка, която рядко слизаше от лицето й. Двамата излизаха от около 8 месеца, най-прекрасните осем месеца в живота му. Устните им се сляха в кратка, но страстна целувка, след което всички получиха по едно парче торта.
Обядът мина добре, говореха си за спорт, за училище, за филми, за университета и за плановете на Дейвид за бъдещето. Разбира се, щеше да отпразнува рождения си ден и в компанията на приятелите си с голямо парти след два дни, в края на седмицата, но бе щастлив да прекара деня с най-важните хора за него и сега дори не мислеше за това.
Вечерта си легна рано, можеше да се каже, че разговорите днес му бяха дошли в повече, а утре го чакаше тежък ден.

Кошмарите го измъчваха през нощта. Сънуваше странни сънища, различни ангели и демони в битка за оцеляване, чуваше мъжкият глас ,които го викаше в главата си, но не можеше да види лицето на този мъж. Всичко гореше ,той гореше, домът на семейството му, гореше целият град гореше, хората се молеха за милост, други умираха, а той се опитваше да избяга от някаква жена, която го преследваше. Събуди се изплашен с разтуптяно сърце.
Не можа да заспи отново, въртеше се в леглото си и не спираше да мисли какво означава онзи странен сън. Добре, може би беше просто кошмар, но бе успял да го стресне само при мисълта, че онова наистина можеше да се случи стомахът му се свиваше.
Облече се набързо и излезе от къщата. С ръце в джобовете тръгна към парка, следван от кучето си, нямаше смисъл да продължава да се върти в леглото си, знаеше, че няма да успее да заспи отново тази нощ. Хвърли топката, която държеше в джоба на якето си, когато стигнаха в парка и кучето я подгони. Когато кучето се върна с топката започна да лае. Момчето се обърна и погледна чернокожия мъж зад себе си. Беше го виждал й преди в съня си.тази нощ, този мъж му помагаше да избяга от пламъците и от летящата жена, която го преследваше. Мъжът сложи ръка на рамото му, а след това двамата и кучето изчезнаха.

Бяха изминали осем години от онази вечер. Вече знаеше защо онази вечер бе сънувал онзи странен сън, знаеше, че не е човек и че съществуват много други същества освен хората. Животът му сега бе различен, той бе различен, нямаше и следа от онова младо момче с надеждите за бъдещето, което бе преди сега бе мъж, безчувствен и готов на всичко за да оцелее. Онзи странен чернокож мъж бе най-добрия му приятел, преди да бъде убит от Луцифер, преди две години онази нощ бе най-лошата в живота му, не само, че бе изгубил най-добрия си приятел, но й бе разбрал, че е син на Луцифер. Синът на най-грешния ангел, трябваше да се сети, че това е Луцифер и може би дълбоко в себе си го знаеше, просто не искаше да си го признае. През годините бе сторил доста неща, някой добри, други лоши, но бе помогнал на много паднали ангели да се върнат в Рая, а това му носеше спокойствие. Бе се научил да се бие, да се защитава, да не се доверява на никого, освен на себе си и никога да не се привързва към хората, защото знаеше, че рано или късно ще ги напусне, а ако си позволеше да се привърже към някогo, щеше да изпитва болка, когато го загуби.
Сега съдбата го бе довела в Ченс Харбър, всъщност не бе съдбата, а желанието да отмъсти на баща си, а до него щеше да стигне чрез една от дъщерите му - Лорейн. Щеше да стигне до Луцифер по най-подлия начин и щеше да го затвори отново в Ада, където щеше да прекара остатъка от живота си, а той най-накрая щеше да получи възмездие за смъртта на най-добрия си приятел.